Духобори или духоборци е една от християнските, изначално руски етноконфесионални групи, проповядваща върховенство на духа над обредността. Виждайки в названието на течението «борба», отделните изследователи приписват на духоборите активно противопоставяне на православната църква и ги наричат секта, забравяйки за един от основните принципи на духоборите – несъпротивление. Отделяйки се от православието, духоборите се отказали от символите, таинствата и атрибутиката означаващи демонстративност, пишност и сребролюбие. Борбата се подразбира, че е изключително вътрешна — на човека с греховността.
Принципи на духоборството
Фундаментална догма на духоборството е, че общуването с Бога не се нуждае от посредници. Иконите, храмовете и облаченията на отправителите на култа само пречат на изпълнението на Христовите заповеди. Само нравственността и труда са способни да приближат към Бога.
На тази основа са се формирали и постулатите, фиксирани в алтернативния духоборчески прочит на Библията – «Книгата на живота», записана от думите на представителя на течението Бонч-Бруевич:
- Бог – това е силата на любовта, даваща начало на всичко съществувщо.
- Първородния грях не съществува, за своите грехове всеки отговаря сам.
- Духът и вярата са способни да се справят с всякакво зло и изкушение.
- Всички хора са равни и достойни за уважение и любов.
- Душата се преражда, възниквайки в ново тяло отчитайки опита от предишния живот.
- Изповедта и кръщението се случват на четири очи с бога, да те обучи на това може старейшината.
- Насилието в каквато и да било форма е недопустимо, разрушението на каквото и да било не се приветства.
- Личното имущество е зло, човек няма нужда даже от две ризи.
Започвайки от три години псалмите, в които са облечени тези твърдения, научава всеки духоборец. Нарушението на уставите се смята за недостойно, даже ако е било принудително.
Протестантските източници представляват историята на духоборите като пример на отношението на традиционната църква към всички инакомислещи духовни течения. Даже името «духобори» било дадено като оскърбление на инатите еретици. В думите, хвърлени през 1785 година от архиепископ Екатеринославски Амвросий, представителите на течението вложили свой смисъл – борба на духа с греха, при това собствения, тъй като първородния духоборите отричат.
Зараждане и идеи
Духоборците се отказали от «поповското» тълкувание на Библията и даже поставили под съмнение отделните глави на така нареченото свето писание. Принципите на житие и вяра, взети все пак от каноничната християнска литература, прехвърляли за съответствие с духоборческите принципи и ги тълкували духовните лидери. Те и станали за общността ръководно звено, въпреки че принципните въпроси в селищата традиционно се решавали от събора на старейшините. Първи лидер, името на когото се съхранило благодарение на записките от Екатеринославския църковен архив, бил Силуан Колесников – казак от село Николское. Той оглавил общността, за която няма по-ранни сведения, през 1750 година.
Тази година не може да се смята за дата на основаването на течението на духоборите, понеже самият Колесников казвал, че го получил от унтер-офицера в оставка (възможно с немски произход) десетилетия по-рано. Основател на групата Колесников е наричан заради максималния принос за популяризацията на идеята – обединение на християнските секти и създаване в Тамбовската губерня на голямо духоборско общество. Възглавил тамбовската група неговият последовател Иларион Побирохин. След смъртта на Силуан първи лица на общността станали синовете му – Кирил и Пьотр Колесникови.
Кримски период
След резки обвинения от църковните лидери конфесията на доброборите била призната за носеща вреда и смут. Изпратения от Александр I таен съветник и публицист И. В. Лопухин се постарал да оправи отношението, давайки положителна оценка на трудолюбието и почитанието на властта. Това не помогнало, през 1801 г. височайш указ предписал на представителите на общността да се преместят в Мелитополския уезд на Таврическата губерня. На брега на река Молочна било образувано ново селище на духоборите – село Терпение. Лидер станал Савелий Капустин.
По-късно през 1818 година императорът го посетил и отменил част от указите, в частност, разрешавайки на пацифистите да не служат в армията, да не дават клетва. Но вече през 1838 година Николай I отново пратил таврическите духобори в изгнание. Този път в Закавказието. Столица на течението станало с. Гореловка.
Няколко духоборски общности били образувани в Ахалкалакския и Елизаветополския уезди. По принципа на Колесникови започнали да живеят Славянка, Гореловка, Орловка, Калиновка, Спасовка, Калмиково, Троицкое. Тези райони на Грузия и до ден днешен се наричат Джавахетска Духобория. Причина за още по-големия разкол станали външните заплахи (нападки на местното население) и вътрешния разкол. Голяма част, демонстрирала явно неподчинение на властите подпалвайки оръжието и с агресивно противопоставяне на пратените за увещаване църковници. Това и повлякло след себе си допълнителни санкции: лидерът на общността Пьотр Василиевич Веригин бил заточен в Обдорск, отказалите се били бичувани и пратени по далечни аули със семействата без имущество. От 4,5 хиляди население оживели само половината.
През 1897 година със съдбата на грузинските духобори активно се заел граф Лев Николаевич Толстой. Той активно помагал на общността с пари, а на края, без да иска, измолил от императрицата Мария Федоровна позволение да напуснат страната.
Канадски период
До окончателното преместване в Канада духоборите имало опит да се установят на Кипър. Климатът и отношението на местното население ги принудили да се преместят. Властите на Канада благосклонно приели преселниците, отделили на 7631 души 4 парцела земя в провинция Саскачеван (обща площ 270 хил. акра). Но разположението било за кратко. Първият конфликт възникнал след отказа да приемат законите на страната – да запишат дяловете като лична собственост. На основание, че това противоречи на принципите на колективния бит и непридобиване, членовете на общността се опитвали да молят за изключение. Властите се оказали непреклонни, и ги принудили да отстъпят, а през 1902 година формално отнели и земите.
Веригин, който след края на заточението през 1902 г. пристигнал в Канада, пробвал да въдвори ред, да убеди последователите да се откажат от демаршите и да се съсредоточат върху труда и псалмите. Духоборите започнали да получават паспорти и да плащат данъци. През 1924 г. в железопътна катастрофа загинал Веригин. Кой е сложил бомбата, е неизвестно. Синът П. П. Веригин възглавил общността, но да постигне просперитет в страна, където традиционен начин на живот е дълбоко капиталистически, вече не се получило. През 1939 година било пратено писмо на Сталин, в което младши Веригин сравнявал бита и идеите на духоборите с комунистическите идеали и молил за разрешение да се върнат в Съветския Съюз. Отговор не получил.
Съвременно състояние на общностите на духоборите
Към настоящия момент малки общности на духоборите има в Грузия и Азербайджан. Това са потомци на заточените от «малката» група. Канадската общност наброява над 5 000 души, основно живущи в селището Гранд Фрокс. Още 40 000 се смятат за потомци на руския клон, задължително учат руски език и четат псалми, участват в етнически фестивали, въпреки че не спазват традициите в пълна степен. Върналите се от Грузия духобори се разселили в много селища на Тулска, Брянска и Ростовска област, асимилирали се с местните и заради смесените бракове загубили по-голямата част от устоите си.